За поводите за протестите

Когато цените на продуктите, които плащаш са изравнени с европейските, а заплатите на работещите във фирмите, които продават тези продукти са под размера на помощите за безработни в Европа, протестът е нормална реакция, а желанието за промяна е непреодолимо.
За един бензин примерно става дума. Служителите на бензиностанциите изпитват директно на собствен гръб, какво е експлоатация в полза на високи печалби на работодателите си. Затова, решение на въпроса може да е само намеса на държавата с пряко участие на пазара – верига бензиностанции, които ще спрат спекулата с горивата с едно нормално ценообразуване, без спекулативно надуване на цените, а и възнаграждение за работещите, съизмеримо с реалните печалби на фирмата, без стремеж за свръхпечалби, за сметка на всички нас!

Красимир Янков: Има дълбока несправедливост на системата “бонус малус

Красимир Янков: Има дълбока несправедливост на системата “бонус малус

В разработването за въвеждане на системата “бонус малус” са видими много нелепи неща, като тежестта, която да се трупа върху автомобила от извършените нарушения от водача на МПС. Ами ако автомобила се ползва от няколко човека или е “кола под наем”?
Но има още един въпрос, който е по съществен, свързан със застраховката “гражданска отговорност”? Самото наименование определя характера на застраховката. Това е вид обезпечаване на имуществени щети, които може да произтекат от произшествия предизвикани от водач на МПС. Защо тогава с такава застраховка трябва да се с обвързва автомобила, а не водача? Защото автомобилите са в пъти повече от водачите, а и контрола е по лесен. Това е несправедливо и бърка дълбоко в джоба на хората в полза на застрахователите!
Всеки правоимащ водач на МПС, за да упражнява шофьорското си право, трябва да има “гражданска отговорност”!
Не трябва всеки собственик на автомобил, да заплаща плюс данъка за автомобила и доброволната осигуровка “каско” още някаква такса за всяко притежавано МПС.

От политиката в здравеопазването няма печеливши, а само потърпевши

От политиката в здравеопазването няма печеливши, а само потърпевши

Всъщност тези 490 милиона не са за подобряване на здравната услуга през следващата година и те не са никакво завишение на бюджета на Националната здравноосигурителна каса за 2019 година. Те просто представляват компенсаторна сума за натрупани задължения през настоящата 2018 година и трябваше да бъдат покрити с актуализация на текущият бюджет на касата.
Организирахте кръгли маси и отвличахте общественото внимание с концепции, които нямат нищо общо с реалните ви намерения.
Променяте обществените отношения в здравеопазването с предложените преходни и заключителни разпоредби на всички закони, касаещи здравеопазването. Поредна ваша реорганизация, подлагаща на риск здравеопазването, без да е проведено обществено обсъждане и дебат на експерти с различни становища.
Гласувам против, защото от вашата политика в сектора, няма печеливши, а само потърпевши. Под ударите на негодното ви управление попадат и пациентите, и лекарите!

Принципността трябва да получи върховенство над безконтролната власт!

Принципността трябва да получи върховенство над безконтролната власт!

И в предишни периоди са фабрикували компромати по мой адрес, но през последната седмица едни страхливци и угодници особенно се активираха. Каквито и лъжи да фабрикувате по мой адрес, колкото и нагли да са опитите ви за дискредитация, това няма да промени моята активност да отстоявам позицията си, защото залога е голям.
На всяка цена принципите трябва да получат върховенство над безконтролната злоупотреба с власт!
Отдавна личната ми реализация не е залог да отстоявам това, което съм приел за кауза. В политиката никога не трябва да се правят компромиси жертвайки две неща – интересите на Родината и доброто си име. Това са за мен водещите неща, за да мога да гледам с открито лице децата си и всички онези, които през годините са давали подкрепа с гласът си за мен! Благодаря на вас, които сте ми засвидетелствали не веднъж своето доверие!
Това ме прави силен и уверен да вървя напред.
А вие компроматаджии, знам че ще продължите да изливате помия върху мен, защото друго не можете да произведете освен помия!

БСП не е популистки изборджийски проект

БСП не е популистки изборджийски проект

Моята “различна” позиция!
Не само аз, но и значима част от хората свързали съдбата си с БСП проявихме безкрайно търпение, което лично у мен вече се изчерпа. Причина стана публикацията от преди седмица във вестник “Дума” – “Свобода за конопа” 23 октомври 2018 , брой: 205 от Димитър СЪБЕВ, който развил становище, че марихуаната по подобие на други държави трябвало да бъде разрешена за свободна употреба в България. Като баща на три деца и радетел на традиционните национални морални ценности, бях възмутен и го приех за груба политическа манипулация с цел дискредитиране на БСП. От страниците на партийното издание представената позиция не изглежда като фриволно повдигната тема за дискусия от независим автор, а като нещо, което “Дума” поставя като задача, която да бъде решена без дилема – или марихуана, или оставаме в “пещерата”. Който си въобразява, че парламентарната група на БСП би гласувала за това нещо се е объркал.
Заедно с над 60 другари подписахме текст и го внесохме в Изпълнителното бюро с няколко точки, които да бъдат дневен ред на неотложно заседание на Националният съвет. Изключителната важност и спешността за разглеждането на тези няколко въпроса получиха потвърждение от поредната публикация в “Дума” в рубрика “Мнение” и със заглавие “Смешен плач, наместо програма в БСП” от 29 октомври 2018, брой 209 от някой си Стефан Гайдарски. От статията разбрахме, че всъщност най-същественото в неутвърдената от Националния Съвет “Визия” не е съдържанието на материала, а отсъставащи от него текстове. Тези текстове били “препъни камъни” за БСП и затова, че не са намерили място във “Визия за България”, Нинова и екипът й трябвало да бъдат поздравени! По кои теми са отсъстващите текстовете, които автора квалифицира като “маргинални теми през 2018г.”? Гайдарски ги е изредил така:
– антифашизъм
– българо-съветската дружба
– периода на социалистическо развитие на страната ни, представен по манипулативен начин
Антифашизмът маргинална тема? И това го четем на страниците на “Дума”! Толкова нагло и абсурдно, че не подлежи дори на коментар. Каня това лице да дойде през февруари на “Шерба” и там, до землянката, където ежегодно отбелязваме геройската кончина на убитите партизани, да заяви че антифашизмът е маргинална тема. Може да обиколи още стотици такива места, като Жабокрек, Копривките…Да се изкаже на ежегодния събор на язовир “Копринка” за “маргиналната тема” , българо-съветска дружба или да отиде на гости на стотиците клубове в страната на “русофили”. Според него тези теми било добре, че ги нямало, защото “твърдите ядра, които се вълнували от тях не решавали изборите”, а така се правели мостове към “дясно ориентираните потенциални избиратели на БСП”. Знаете ли какво е БСП, авторе? Това е партия възникнала на идейна основа преди 130 години, защитаваща социалните права на широки слоеве от населението с така наречените леви политики. В нея се встъпва доброволно, защото си приел идеите й, готов да спазваш нейния устав и безкористно да даваш принос за осъществяване на каузите и програмите й. Дясно ориентираните избиратели, според вашето определение, как биха станали “потенциални” избиратели на БСП? Заради силни симпатии към персоната на Корнелия Нинова и в разрез на своите принципи и интереси или заради мутация, която да бъде наложена на БСП ? БСП не е популистки изборджийски проект.
След публикуването на такава статия в партийното ни издание, изпълняващият временно длъжността, главен редактор трябва незабавно да бъде отстранен! Ако до този момент нямаше подписка за тази цел, сега тя вече е задължителна, но с добавка към Корнелия Нинова. Тя е лично отговорна за назначаването на този главен редактор и трябва да даде обяснение пред националния съвет за позицията си относно съдържанието на тези две статии. До насрочването на пленум, вероятно ще са повече. Да каже и намира ли за достоверен следния пасаж от статията на Гайдарски с продължаващите манипулации по модела, който зададе самата тя: “Такава партия оглави г-жа Нинова – без местни структури, в тотална изолация и деморализация, с едно силно крило, което единствено може да изобрети час по-скоро БСП да стане неофициална наложница на Борисов с потенциал за официална.”
Тази “деморализирана партия”, “без местни структури” не е ли в основата на победата на президентските и добрият резултат на парламентарните избори или може би това стана заради подкрепата на “дясно ориентираните потенциални избиратели на БСП”?
И крайно време е да каже за СМС кореспонденцията си с Бойко Борисов.

Таен арест или явна подмяна на демокрацията?

Таен арест или явна подмяна на демокрацията?

Какво е държавата?
За БСП е основния инструмент за гарантиране на правата на хората, регулиращ обществените процеси и гарантиращ сигурността ни. За ГЕРБ държавата е “таен арест”. Отпадат основните човешки права и остава правото на Бойковщината и Цецовщината да се разпореждат със съдбите на хората. Какво означават тези 48 часов таен арест, който тихомълком, наред с нужните промени, искаха да ни пробутат в наказателния кодекс? Преди всичко това е знак, че управляващите са си въобразили, че всичко е възможно по тяхна воля. Раздаването както на социални придобивки, така и на справедливост са част от един брутален ПР насочен само към оцеляването им на власт. От няколко месеца виждаме действия срещу конкретни лица за техните стопански злоупотреби. Това са неща, за които трябваше да бъдат предприети мерки още през първата година гербаджийска власт, за да бъдат оценени като модел на управленска и държавническа отговорност. Само така щеше да бъде изпълнено основното съдържание на предложеният текст: “Когато е налице неотложна необходимост да се предотврати настъпването на тежки неблагоприятни последици за живота, свободата или физическата неприкосновеност на лице, или за да се предотврати ситуация, при която наказателното производство може да бъде сериозно възпрепятствано…” и щяха да бъдат спасени от източване стотици милиони от ДДС, прекратена е възможността да бъдат изпрани милиарди и щяха да оцелеят хиляди работни места от умишлено фалирани предприятия, и то без да е необходимо да се наруши “…по отношение на конкретно лице може да се отложи за срок до 48 часа без уведомяването по ал. 7 .”, както пише в приетите на първо четене промени в НК.
С действията си за спиране на тази конкретна промяна в НК, БСП ще докаже, че не е просто опозиция, а политическата сила, която е на страната на държавата на хората, а не на властимащите.

Вот срещу огромния провал на десетгодишното управление на ГЕРБ

Вот срещу огромния провал на десетгодишното управление на ГЕРБ

Гласуваме вота на недоверие срещу правителството на Бойко Борисов. Това е и нашата подкрепа за протестиращите майки, пенсионери, социално слаби, потърпевши от хаоса в здравеопазването, незащитените възрастни хора, пребивани и ограбвани в собствените им домове. Това е реакцията ни за безобразната пътна инфраструктура, която взима все повече жертви…един вот срещу огромния провал на десетгодишното управление, на чело с Бойко Борисов. Но сега – в името на здравеопазването!

НЕЗАБАВНА ОСТАВКА НА ВАЛЕРИ СИМЕОНОВ!

НЕЗАБАВНА ОСТАВКА НА ВАЛЕРИ СИМЕОНОВ!

Валери Симеонов – човек, чиято култура и поведение не съответстват на заемания от него висок държавен пост. За неговото оцеляване започна една арогантна кампания – “БСП стояло зад протеста на майките и това било лошо!” Като член на тази партия заявявам: Да, аз подкрепям протеста на майките и искането им за оставка на вицепремиера Валери Симеонов. Защото неговият морал, съдържанието на това, което е произнесъл е израз на едно цинично отношение към хора от нашето общество, които би трябвало да разчитат точно на грижите и усилията на своето правителство, част от което е и въпросното лице.
Давам подкрепата си за исканата
НЕЗАБАВНА ОСТАВКА НА ВАЛЕРИ СИМЕОНОВ!

МВР се нуждае от човек, който познава проблемите свързани със сигурността в държавата

МВР се нуждае от човек, който познава проблемите свързани със сигурността в държавата

Предстоящият вот на недоверие по същество е един формален акт. Поради самата обреченост на процедурата. Защото ГЕРБ е сглобил едно болшинство в парламента за противодействие, не само на опозицията, а на цялото общество. Това общество отдавна е дало своя вот на недоверие на МВР. Какъв по силен аргумент за това от отказа на хората да подават жалби за извършени спрямо тях и имуществото им посегателства. Защото знаят, че всичко е безмислено и че няма да получат възмездие чрез призваната да ги брани институция. МВР не само, че не си върши работата, а дори е на път да избяга от голяма част от “грижите”, които лежат на плещите му. Не носи отговорност вече за борбата с корупцията, защото се създаде антикорупционна комисия КПКОНПИ, въпреки икономическа полиция и звеното в ГДБОП, което е със същото предназначение. Наред е създаването на закон, с който отговорността за охраната на имуществото, а и живота на гражданите става отговорност на местното самоуправление. Животът и имуществото, защото често отнемането на чуждо имущество е свързано и с физическо малтретиране, а това в повечето случаи коства живота на възрастни самотни хора в малки населени места. Прословутата битова престъпност. След като ГЕРБ се бори с нея 10 години, сега тя става задача на кметовете. Трябва те да й противодействат, кой както може и до колкото може. А и както пожелае, защото извършителите на престъпни посегателства също са избиратели. Този контингент е много съществен елемент за успеха на местни избори. И така стигнахме до най-големият провал на МВР – борбата срещу купуването и продаването на гласове. Провеждането на честни избори е фундаментална основа за създаване на демократично общество. Ниската активност при гласуване у нас се дължи и на недоверието на хората в правдивото отразяване и механизмите за манипулиране на вота им, покупко-продажбата на гласове. Кой единствено има възможност да осигури контрол върху тези механизми? Разбира се, че управляващите и това се случва чрез пасивността на подвластното им МВР. Как се достига ниската ефективност в работата на това ведомство? ГЕРБ са овладяли тази “технология” до съвършенство. На първо място са ниските заплати. 700-800 лева месечно възнаграждение превръща още с назначаването им, полицаите в работещи бедни. От тези пари те трябва да заплащат дори униформите си, защото полагащите се 400 лева не покриват и половината от стойността на атрибутите на екипировката. Как при тези условия българският полицай ще бъде мотивиран и ще изпълнява стриктно задълженията си. Наглед униформата е само битов въпрос, който дава пълноценност на служителя да си изпълнява задълженията при различните климатични условия и удобство при практическите действия, свързани с полицейската професия. Но тази униформа има и друга важна функция. Тя легитимира служителя пред гражданите и неугледният му вид, вместо респект буди съжаление. Едни лошо облечени хора, постоянно мрънкащи за пари, които на всичко отгоре трябва да са препятствие към управляващите от недоволстващите от лошото управление. Какъв по – лесен начин да направиш полицая мразен от хората. Забравяме бързо репортажите от бежанската криза, които показаха как държавата пази границата, като е завряла служителите си в калта на землянки и колиби. Въпреки скотските условия българският граничен полицай е на поста си. Време е за промяна. Не на закона, защото ГЕРБ го сменя вече безброй пъти и всяка проба води до по-голяма грешка. Христос е започнал промяната с изгонването на търговците от храма. Трябва да изгоним безхаберните политици от важните държавни постове, които превърнаха в синекурни постове и там да седнат професионалисти. МВР се нуждае от човек, който не пита служителите на какво основание искат увеличение на заплатите, а познава проблемите свързани със сигурността в държавата и ги решава, чрез високо квалифициран и мотивиран състав, като се започне от редовия полицай. ГЕРБ нагледно показа за 10 години, че нито може да формира секторна политика, нито да осигури адекватни ръководители за управленските позиции. Затова вотът на недоверие е неизбежната ни реакция, с която трябва да постигнем не само отделни оставки, а цялостна промяна в управлението.

ПОКЛОН ПРЕД ЖЕРТВИТЕ В АНТИФАШИСТКАТА БОРБА!

ПОКЛОН ПРЕД ЖЕРТВИТЕ В АНТИФАШИСТКАТА БОРБА!

ПОКЛОН ПРЕД ЖЕРТВИТЕ В АНТИФАШИСТКАТА БОРБА!

ИЗ „ТЕ БЯХА ОСЕМНАДЕСЕТ”
Панчо Недев
документална повест
15 ЮНИ 1944 ГОДИНА
„… Подпоручикът ни заповяда да обградим камиона и ние изпълнихме заповедта. Двама полицаи отвориха вратата и той започна да вика по имена арестуваните, един по един.
– Кой беше този „той”?
– Подпоручик Агов, адютантът на майор Дочев.
– Как изглеждаха арестуваните, преди да ги натоварите на камиона?
– Те бяха много бледи, измъчени, с окъсани дрехи, някои едва се държаха на краката си.
– Вие лично забелязахте ли белези, следи от физическо насилие?
– Да. Почти всички бяха със синини и подутини по лицата, ръцете и краката, с открити рани. Имаше с превързани глави. По всичко личеше, че са бити и пребити от полицаите.

– По-нататък какво стана?
– Дудито с още двама полицаи застанаха от външната страна на вратата и щом по-виканият излезеше, те го хващаха за ръцете и заедно със следващия го връзваха на общо въже.
– С какво им връзваха ръцете?
– С бодлива тел… за по-сигурно… А в камиона войници ги връзваха на общо конопено въже по двама-трима.”
Из показания на войници пред Народния съд-Провадия, участвали в разстрела.
Утрото на 15 юни 1944 година беше необикновено тихо.
Не се чуваше обичайният тропот на полицейските коне и ботуши, черната камионетка на пожарната, която обслужваше полицията стоеше паркирана в дъното на двора, вратата на „операционната” зееше широко разтворена. Не се виждаха полицаите от нощната смяна, които шумно се миеха и плискаха в умивалнята. Изплашени от необичайното затишие и щурчетата в сеновала на конюшнята сякаш бяха потънали вдън земята…
Само постовият полицай се движеше бавно и мълчаливо, а шумът от стъпките му отекваха тежко по каменните плочи на двора. Приближаването на тези стъпки караше арестуваните по стаите да тръпнат, да се сепват от краткотрайния унес на дрямката, да се вслушват напрегнати в тревожната тишина на двора.
Киро Радев седеше до стената срещу вратата на голямата обща стая и гледаше към прозорчето, което вече беше побеляло от зазоряването. В скута му лежеше неподвижно главата на Милко. Мислеше, че най-после момчето се беше унесло в сън, затова не смееше да помръдне, за да не го събуди. А той не спеше. И неочаквано проговори с полу-шепот:
– Бай Киро… Ако бъде с картечница, нали по-лесно ще свърши… А?
– Не мисли за това – отвърна старият партиен деятел и го погали не-ръчно по лицето.- Поспи си, днес трябва да бъдем бодри.
– Ще бъдем, бай Киро… Аз само така… на тебе го казвам.
– Зная, ти си мъжко момче… Засрами много по-възрастни и опитни в теорията… които не издържаха и си заминаха при жените и децата.
– И аз имам жена, бай Киро… не знам дали знаеш… Тук май никой още не знае…
– Зная, Милко, зная… И всички знаят… Но не щат да отварят дума за твоята Горанка… щото… тежко е!
– Бай Киро… И още нещо искам да те попитам…
– Питай, момчето ми… Стига да мога да ти отговоря.
– Тези… дето останаха вън… дето ги спасихме от провали, дали няма да направят нещо за нас, а? Защото… полицаите… както са изплашени от идването на Червената армия… две-три пушки да пукнат тука… ще се разбягат като пилци!…
Милко говореше без да го гледа, тежко и мъчително, с разкъсване на думите. Последният въпрос изглежда затрудни Киро, защото той продължително замълча. Пък и какво можеше да отговори? Не искаше да залъгва Милко. С Тодор Илиев се бяха разбрали снощи, да подготвят хората за най-лошото, да се държат мъжки, да не просят милост от палачите, да не се унижават пред напълно възможната смърт.
– Не знам, Милко… Не знам, дали ще се намери кураж в нашите другари, които сега сигурно повече от нас се страхуват за живота си… В ръцете им сме на тия… с окървавените ръце… А от тях всичко може да се очаква… Важното е, ако дойде най-лошото… да го понесем като мъже, като хилядите патриоти, които са умирали за…
– Зная, бай Киро! Бъдете спокойни за мене… Няма да ви изложа!
Умълчаха се отново… А мисълта на Милко пак хукна към камчийския му дом, към родителите и към младата му жена, с която беше преживял само две-три незабравими щастливи нощи.
И отново се зае да дописва на ум своето прощално писмо. Можеше и да го напише, ако имаше молив и хартия, ако имаше кой да го изнесе. Не позволяваха и писма да се пишат. Нищо… може пък тя да го „улови” по телепатия! Нали в ремсовата група и за тази интересна наука са говорили…
***
Изведнъж черковната камбана стресна тишината на неспокойното утро. Заби ситно и весело, за поредната утринна литургия. Стаята бавно утихна, арестуваните мълчаливо се заслушаха в черковния звън.
– А за нас… нито веднъж няма да удари!
Гласът прозвуча нервно и предизвикателно. Друг пък се опита да се пошегува, вероятно за да заличи негативния ефект от мрачното и тягостно настроение в стаята:
– Ти пък за черковна камбана си зажалил сега! Че кой поп ще удари камбана за атеисти като нас!?
Но тъй като камбанния звън не стихваше, чу се трети, нервен глас:
– Защо бие тази камбана,бе? Да не е станало нещо? Да не е дошло времето и за тези… идиоти?
– Иде, иде! – извика първият глас откъм ъгъла: – За нас каква файда, че иде и за тях!… Утре може да сме на оня свят!
Тодор Илиев повлече изтощеното си тяло към ъгъла, сложи ръка върху коляното на възрастния мъж и спокойно каза:
– За файдата от нашата борба, Станьо, никой не е мислил и говорил преди ареста, нали? Ние сме…
– Ама и ние сме хора, бе Тошка!.. И аз съм човек, искам да живея!… Имам жена и деца…
Мъжът изведнъж млъкна и се просна по лице на пода и цялото му тяло затрепери като поразено от токов удар. Гърчеше се, свиваше се, изопваше се като струна и отново гърчове.
– Остави го, Тошка! – обади се Димитър Чивгънов. – Не го пипай. Нервен припадък, ще му мине…
Черковната камбана престана да бие, но ехото й още звучеше в ушите на арестуваните от общата стая. Това ехо сякаш беше сигнал за началото на събитията в този страшен ден…
Полицаите се спуснаха шумно по дървените стълби от втория етаж на сградата, зачаткаха с подкованите си ботуши по двора и се пръснаха в различни посоки. Един домъкна от някъде тежка картечница и я нагласи на триножката пред караулното, други двама оседлаха набързо конете и с галоп отпрашиха за някъде, Дудито с още един от дежурната смяна започна проверката по стаите… След половин час тежката врата на полицейския участък се разтвори с дразнещо скърцане и през тунела се провря закрит военен камион. Шофьорът направи трудна маневра и приближи заднешком камиона до вратата на общата стая. Войниците наскачаха пъргаво на земята, направиха встрани пирамида от пушките си и се строиха в две редици пред караулното. Строен и симпатичен подпоручик се появи пред редиците и заговори нещо на войниците…
– Това е адютантът на майор Дочев, познавам го от „Тупането” край Шумен! – каза бавно и тъжно Стойко Маринов, който беше събрал целия наличен инвентар в стаята, за да се повдигне до нивото на прозорчето.
– Да, същият подпоручик Агов, който командваше разстрела на тримата войници, дето снощи ви разправях…
– Значи… всичко вече е ясно – изрече гласно мислите си Гено Стойков, после приближи до Али Ямурлов, който лежеше в другия ъгъл, коленичи до него и с разтреперан глас каза:
– Али!… Дай ръката си, момчето ми!
Младежът се размърда, изплува бавно от унеса на мислите си, погледна го с добродушния си поглед и предпазливо подаде ръка. Мъжът с побелелите коси сграбчи сухата му костелива ръка и тихо, молитвено изрече:
– Прости ми, Боже… прости ми и ти, Али, че в последните дни тука лошо съм мислил за тебе!… Искам ти прошка!… Иначе и на оня свят ще ми тежи…
Болният, който от изтощението си едва дишаше, помръдна глава, по-мъчи се да се усмихне, просълзи се и с последни сили стисна грубата ръка на Гено Стойков. Разтрепераните му от вълнение устни едва чуто зашепнаха:
– Рахат да си, бай Гено… На такъв голям чиляк… и Христос, и Аллах може да прости… че аз ли няма… Прощавам ти… да ни простят и хората, че не можахме… да си свършим докрай работата…
***
В дървената рамка на вратата, осветена от яркото юнско слънце, застана едрата фигура на Дудито. Малко разкрачен, с неизменния кожен бич в лявата си ръка, намръщен и зъл, както всякога. И днес той засука по навик мустак, спусна гъстите си вежди над очите, но като видя, че всички арестувани бяха прави, опули очи:
– К`во стана, бе мърши такива?… К`во е това чудо? Като усетихте, че отървахте кожата, оздравяхте одма… Айде, стягайте багажа!
– За къде, господин старши? – попита някой предпазливо.
– За маймун дере, на курорт! К`во ти трябва да знаеш?… Ще ви интернират някъде в Родопите… Значи всички сте готови и прави, а? А до вчера се преструвахте, карахте ни да ви влачим по стълбите към началническия кабинет за очните ставки…
– Стига си се гаврил с хората, говедо такова! – викна неочаквано Матей, настръхнал и готов да се нахвърли върху полицая. – Оставете ни спокойно поне да се простим за десетина минути!… Знаем ние, къде ще ни водите… Карайте по-бързо, че по-бързо да дойде и вашия ред!
Старши полицаят се стъписа от дързостта на младежа, отстъпи инстинктивно крачка назад и заоглежда тъпо арестуваните. Киро Радев беше хванал с две ръце Матей и едва го удържаше.
– Недей, остави, Матей!… Трябва да бъдем спокойни… Не виждаш ли, че той ни провокира!
Дудито тъкмо се беше окопитил и се готвеше да извика, да удари с бича си дръзкия Матей Стоянов, когато до него се появи подпоручик Агов.
– Какво става тук? – обърна се той към Дудито.
– Възразяват, господин подпоручик!
– Как така ще възразяват? – рече сговорчиво подпоручикът и се обърна към арестуваните в стаята: – Слушайте! Във ваш интерес е… Има заповед да бъдете въдворени на ново местожителство в Южна България.
– Не ни лъжете, господин подпоручик, не сме деца! – обади се някой.
– Разрешете ни тогава да се простим с близките си, които отдавна чакат за свиждане! – добави друг.
– Имаме тежко болни, господин…
– Хайде стига разправии! – изкрещя подпоручикът, разтвори папката, която стискаше под мишница и поясни: – Който си чуе името, да излиза с вещите си веднага!
После, като се вглеждаше с присвити очи в папката и вдигаше поглед към рамката на вратата, зачете. Високо, бавно, отчетливо… Тържествено:
– Киро Радев Киров от Манастир,
Тодор Илиев Дочев от Провадия,
Матей Стоянов Матеев от Ракла,
Стойко Димитров Маринов от Ганчево…
***
Капитан Аврамов се появи отнякъде неочаквано и безшумно. С лачените ботуши и лъскавите шпори, със синята пелерина и сребърните пагони, с кортика и златния пръстен. Като на свое юбилейно тържество. Като на своя триумф, на своята кървава сватба!…
Застана на най-горното стъпало пред входа на караулното, запали цигара и се загледа в качването на последните обречени в закритата каросерия. Когато и те бяха завързани за общото дебело въже, двама войника вдигнаха задния капак и пуснаха пердето на чергилото. Замисленият поглед на Аврамов застина, ръцете му се отпуснаха като пречупени, цигарата бавно се изплъзна между неспокойните му пръсти… Би трябвало да се успокои, да се зарадва от края на неспокойните дни и нощи на разпитите, мъченията и мълчанието на арестуваните. Нали това беше неговата победа! А не се радваше. Защото празните и пусти човешки души не могат да се радват. И защото Георги Аврамов в този момент гледаше не към своята малка победа, а към другата, голямата Победа на комунистите, която беше вече на румънската граница. Много пъти той е мислил за нея, сега вече вярваше в нея! Виждаше я в подробности. Не само с червените знамена и патри-отичните речи на нелегалните функционери, които се търсеха под дърво и камък, а я виждаше като войнишки строй, с насочени към него дула…
– Господин капитан, време е да тръгваме!
Кога се беше приближил до него този изящен на вид и поведение подпоручик? Това красиво младо нищожество, което не можеше да мисли и разсъждава със собствен ум, а само заповеди изпълняваше!… Фатални, зловещи заповеди на своето началство, което в този час сигурно се беше разположило вече с цялото си щастливо семейство, под чадъра на плажа в Евксиноград…
Подпоручикът го погледна с внимание и нерешително попита:
– Добре ли сте, господин началник? Пребледнял сте като тия…
– Нищо ми няма! – отговори троснато Аврамов. – Тръгвайте!
После закрачи към камионетката с десетината полицаи, насядали по пейките с пушки между коленете си. Крачеше бавно и замислен като осъден на смърт. От голямата Победа, която все още беше във въображението му!…
***
Най-напред, съгласно оперативния план на акцията, излезе на улицата мотоциклетът с леката картечница в коша, с един полицай на ръкохватката, със заредена лента, готов за стрелба. Откъм военното по-деление дойде зелената камионетка с войниците на майор Дочев, командвани от поручик Краварев. Той беше упълномощен с устна заповед от прекия си началник да отговаря за успешното изпълнение на цялостната акция по физическото ликвидиране на 18-те „врагове на държавата”. Втората кола в колоната, която се подреди на улицата, беше закрития камион с обречените. След него застанаха с гърмящи ауспуси още два мощни мотора с кошове с по двама полицаи. Колата на жандармерията беше тръгнала половин час по-рано за проверка на „чистотата” на пътя и мостовете, както и за секретна охрана на лобното място.
Чу се двукратното форсиране на мотоциклета, условния знак за старта на колоната и колите се понесоха с грохот по главната улица на града…
***
Като мълния се разнесе в целия град, че откарват нанякъде арестуваните. Някои от близките, които денонощно чакаха за свиждане в съседните улички се втурнаха като полудели след колоната, но полицаите ги спряха с приклади и ритници – районът на полицейското управление все още беше отцепен, извънредното положение там щеше да продължи до привечер на другия ден…
По изричното указание на майор Дочев, преди да потегли в ранното утро към Варна със семейството си, до излизане от града, колоната трябваше да се движи бавно, в плътна колона. Войниците от откритата платформа на военната кола трябваше да бъдат с оръжие „за стрелба”, готови всеки миг да скокнат на земята и да отбият всяко възможно нападение на нелегални и партизани…
От всяка къща покрай главната улица на Провадия, по която бавно се движеше колоната, надничаха тревожни лица, на всеки кръстопът се събираха неспокойни и възбудени хора, стъписани от новината, че карат някъде арестуваните…
След стъписването идваха коментарите: Накъде ги карат? Казват, към някой концентрационен лагер!… Ами, това е полицейско заблуждение!… Всички ли? Сигурно са останали още в арес-та… за втората партида… Трябва да направим, нещо, бе хора!… Ха, направи, де! Срещу ръжен рита ли се?… Това е… това е смъртна колона, не разбирате ли?
Целият град, онемял от болка, задавен от безотговорни въпроси, мълчаливо се прощаваше с обречените!
Колоната на смъртта още не беше излязла от града, когато черковната камбана отново заби. Този път по-разчупено, по-игриво и по-весело. Биеше за края на сутрешната литургия!…


***
„Никога няма да забравя тая дълга и страшна нощ… Никой от арестуваните и в другите стаи не мигна. Като дойдоха войниците и полицаите с двата камиона, всички усетихме, че идеше и най-лошото… Цяла нощ стоях разтреперана до вратата и се мъчех да гледам през дупките какво става вън на двора. И все към оная врата гледах повече, зад която беше моят Стойко. Да бяха ме пуснали барем да го пипна, да го прегърна, да му изтрия лицето с чиста кърпа!… Гледах, чупех ръце от мъка и безпомощност, а сълзите ми капеха, капеха. Дано никоя майка на света – и майката на разбойника – да не изпита такава мъка! Щото какво са виновни майките?!… Чак сутринта малко съм задрямала, но тупурдията на двора ме стресна. Залепих пак око на ключалката и цялата изтръпнах! Краката ми се подкосиха, очите ми се замрежиха и паднах до вратата… Войниците и полицаите ги изкарваха от стаята, връзваха ги по двама и ни живи, ни умрели ги товареха на камиона с чергилото. Тогаз за последен път видях моя Стойко. Горкият, само кожа и кости беше станал!… Докато полицаите го връзваха той гледаше към мене. Сигурно не ме виждаше, но знаеше, че аз го гледам, благодарна съм му, че не ме забрави! Че оня ден беше ми подал пръстчето си през процепа… да го целуна. Другите майки и това не можаха… А когато ги товареха той ме гледаше с един такъв дълъг, мил поглед и аз разбрах, че се прощава с мене… с майка си… А аз го гледах като онемяла, нещо ме беше стиснало за гърлото и ни глас, ни сълза… Чак когато видях камиона да излиза от тунела, заплаках…”
Станка Маринова – майка на Стойко Маринов